Вечно живият Гунди: Спомените, които не умират

 

Загиналите твърде млади остават завинаги млади в сърцата на тези, които ги обичат, в сърцата на тези които разбират тяхното значение. За българския футболист Георги Аспарухов, по-известен като Гунди, смъртта е била неочаквана и болезнена за всички, които са се възхищавали на таланта му. Една обикновена новина по телевизията – черна новина, от която очите се изпълват със сълзи, не просто заради нечия загуба, а заради усещането, че нещо голямо и значимо е отишло завинаги.

Гунди е повече от легенда, той е символ на българския спорт, пример за много поколения и светъл лъч надежда за младите таланти. Гунди и Никола Котков напуснаха този свят при трагичен инцидент, но тяхното наследство остава и се предава от поколение на поколение. Тази загуба беляза и младостта на мнозина – тогавашни деца и младежи, които в един момент са усетили не само възхищение, но и лична връзка с героя от телевизионния екран.

Представи си онзи ден, когато се прибираш от училище – още дете, но вече запален фен, изпълнен с мечти и с копнеж да бъдеш част от нещо велико. Връщаш се у дома и виждаш баща си, този силен мъж, който винаги е пример на сила и устойчивост, да плаче. Не е лесно за едно момче на 16 години да види баща си в такова състояние. Телевизията съобщава новината – Георги Аспарухов и Никола Котков са загинали в автомобилна катастрофа. В този момент ти разбираш, че не само е загинал идолът ти, но и нещо в самия теб се е променило.

Понякога загубата на един човек може да промени много съдби. Дългите години, които минават от тогава, не са достатъчни, за да притъпят болката. И когато след толкова време отново виждаш лицето на Гунди на екрана, този път в игрален филм, очите ти се насълзяват – както са се насълзявали, когато беше на 16 години. Филмът не е просто история за миналото. Той е връзка с времето, с детството, с баща ти и с онова усещане, което никога не може да бъде заличено.

Гунди не е просто футболист, той е идеал – човек, който носи със себе си чистота, благородство и талант. Възможно е и затова хората не спират да говорят за него, да пишат за него и да си спомнят за него като за най-близък човек. В онзи миг, в който сълзите преливат, ти осъзнаваш, че въпреки времето и разстоянието, връзката ти с този велик човек е жива. Тя е част от теб, част от това, което си. Тя е спомен за баща ти, който тогава е пролял сълзи, за човека, когото е загубил, но и за човека, когото е предал на теб като символ на нещо, което никога не умира.

Ето защо, дори и след 53 години, сълзите все още могат да потекат.