Възродителният процес: Забравената кампания за насилствена асимилация на турците в България

 

В българската история има събития, които предизвикват спорове, оставят дълбоки следи в обществото и създават дълготрайни последици. Едно от тези събития е кампанията за принудителна смяна на турско-арабските имена на българските граждани от турски произход през 80-те години на XX век. Известна като „Възродителен процес“, тази политика на комунистическия режим остава една от най-противоречивите и болезнени глави в новата ни история.

Исторически контекст

След Втората световна война България попада в съветската сфера на влияние и управляващата Българска комунистическа партия (БКП) провежда политика на централизирана държава, насочена към изграждане на единно социалистическо общество. Въпреки че в началото комунистическият режим официално признава правата на малцинствата, включително турското, с времето настъпват промени.

През 50-те и 60-те години на XX век започва политика на асимилация, изразяваща се в натиск върху турското население да се откаже от своята културна и религиозна идентичност. Затварят се турските училища, забранява се използването на турски език в обществените институции, а пресата на турски език намалява значително.

През 70-те години България се стреми към по-близки отношения с Москва, а национализмът се засилва. Комунистическият лидер Тодор Живков и неговото обкръжение смятат, че турците в България трябва да бъдат напълно интегрирани чрез смяна на имената им с български. Това води до кулминацията на политиката на асимилация – насилствената промяна на имената през 80-те години.

Кампанията за смяна на имената

В края на 1984 и началото на 1985 г. комунистическата власт предприема кампания за заличаване на турските имена, наричана „Възродителен процес“. В продължение на няколко месеца стотици хиляди турци в България са принудени да сменят имената си с български. Операцията е съпроводена с масови репресии, полицейски насилие и тежки последствия за засегнатото население.

Отказът от участие в кампанията води до уволнения, тормоз, затвор, а в някои случаи – насилие и убийства. Протести в Североизточна България и Родопите са потушени с брутална сила, като жертви на репресиите стават десетки хора. Едно от най-известните имена, свързани с тези събития, е Тюркян – малко дете, убито при протест срещу насилствената смяна на имената.

Освен физическите репресии, кампанията включва и психологически натиск. Семействата са принудени да приемат новите си имена, а в общественото пространство не е позволено да се говорят турски или да се използват традиционните турски наименования.

Реакции и последици

Реакцията на международната общност не закъснява. Турция осъжда действията на българските власти и започва дипломатически натиск върху София. Западните страни също изразяват безпокойство от случващото се.

В резултат на репресиите и нарастващото напрежение през 1989 г. над 300 000 души от турското малцинство напускат България и се изселват в Турция. Това е едно от най-големите принудителни преселения в Европа след Втората световна война.

През 1989 г., след падането на комунистическия режим, „Възродителният процес“ е осъден от новото демократично управление. На турците в България е позволено да си върнат старите имена, а държавата започва процес на помирение. Въпреки това, раните, оставени от тези събития, продължават да бъдат част от българското общество и до днес.

Заключение

Кампанията за заличаване на турските имена остава едно от най-мрачните петна в българската история. Тя е пример за насилствена асимилация, която не само че не успява да постигне целите си, но и води до дълбоки разделения в обществото. Днес България се стреми към толерантност и интеграция на различните етнически групи, но споменът за тези събития напомня за опасностите от потъпкването на човешките права в името на политически или националистически амбиции.

Историята трябва да се помни не за да разделя, а за да учи бъдещите поколения да не повтарят грешките на миналото.