Слушайте какво имам да кажа, какво чувствам и не ми казвайте какво да правя...

Много важен въпрос, който често ни вълнува, е комуникацията, първоначално дали има, как се прави, за кого се отнася. Има капан, в който често попадаме, като се стремим да предложим решения на нечий проблем или да критикуваме как се е справил с него. Но обикновено нуждата от емпатия е по-важна.

Да съпреживееш някого, да обърнеш внимание на това какво чувства, на каква позиция е и да не започнеш да даваш инструкции. Друг път ще искаме да утешим другия човек или да му кажем това, което иска да чуе. Ефективното споделяне на информация не включва да се поставим на мястото на другия и да кажем какво бихме направили, защото не сме на негово място. Уважението и приемането са две ценности, които трябва да бъдат приоритетни в нашата дискусия. Необходимостта да споделиш как се чувстваш, какво мислиш, какво трябва да направиш е приоритет за смислената комуникация. Някой да изрази чувствата си и ние да можем да бъдем там ще означава, че сме работили и с нашите.

Ние сме смели и изразяваме себе си. Приели ли сме страха, тъгата, радостта, тъгата, вълнението преди всичко в нашия изпитателен живот и история? Ние не се чувстваме виновни или обвинени за начина, по който хората около нас се държат заради собствените си чувства. Това е свързано с нашето собствено откъсване от нашите нужди. Трудността ни да се изразяваме емоционално произтича от страха ни от отхвърляне и изоставяне. Ако се замислим за нашето детство, ще си спомним поговорки като „ти ме уби днес“, „татко беше разстроен, че не си получил добра оценка“, с много подобни поговорки, ние бяхме отговорни за чувствата на другите. Трябваше да знаем как да направим другия щастлив, а не какви са неговите нужди. Чувствахме необходимо по някакъв начин да се погрижим за чувствата си. Не е наше задължение да решаваме проблемите на други хора, за да се чувстваме до тях.

Важно е някой да знае, че слушате внимателно и че сте там. Че му вярвате каквото и решение да вземе. Особено при децата, чието самочувствие се изгражда. Да бъдеш зависим от другите за това какво да ядеш, какво да облечеш, дори как да се справяш с проблемите, създава зависимост. Дори специалистите по психично здраве не са в ролята си да предоставят решения, а в първата фаза да приемат детето или възрастния такива, каквито са, да ги изслушват и да им се доверяват, каквото и решение да вземат. Да прегърнеш и побереш толкова емоции, колкото някой носи, без да ги съдиш. Да изрази гледни точки, за които не се е замислял, но последната дума отново ще има този, когото темата пряко засяга. Нещо, което липсва в нашата комуникация, е обяснение. Можем да кажем, че ме ядосахте, без да анализираме какво ни накара да се чувстваме така. Не става дума за промяна на другия човек, а за опознаване на нас и приспособяване към чувствата ни. Има нужда от свързване и споделяне в днешното общество. Можем да заменим критиката, решенията, като подканим нашия приятел, нашия партньор, нашия колега да сподели с нас какво чувства без съжаление или страх от отхвърляне.

Опитайте поне веднъж да не се превръщате в психолози, адвокати, съдии и да позволите на емоциите да се разпространят. Ние живеем, за да чувстваме, ние общуваме, за да споделяме и ние сме преди всичко хора, а не търсачки за решения. Виновното и фобично дете порасна, стана възрастен и сега има своя собствена гледна точка, а страхът от нараняване се превърна в нужда да обичаш.

От 
Мика Панагу