Световният ред, какъвто го познаваме, изчезна този уикенд. Докато все още трябва да разберем какво ще го замени, ясно е, че Европа вече е сама.
Юлиус ЕО Финтелман | 17 февруари 2025 г
Трансатлантическото приятелство, което гарантираше европейската сигурност в продължение на десетилетия, току-що се срина. Това е основният извод от тазгодишната Мюнхенска конференция по сигурността, която събра над 50 световни лидери и стотици дипломати и журналисти.
В пламенна реч вицепрезидентът на САЩ Джей Ди Ванс открито призова за сътрудничество с крайнодесните партии в Европа – особено Алтернативата за Германия (AfD) – като каза, че няма място за „защитни стени“ в демокрациите . Това е пряк опит за намеса в предстоящите избори в Германия и доказва, че новата администрация на САЩ вижда свободна и демократична Европа като свой враг.
Освен риториката за предполагаемия демократичен дефицит на Европа, официални представители на САЩ казаха, че Европа няма да бъде на масата на мирните преговори между Украйна и Русия и издигнаха идеята за намаляване на 100 000 американски войници, постоянно разположени тук.
Какво означава всичко това, когато намаляваме мащаба?
Първо, навлизаме в неизследвана територия. Всяка илюзия за сигурност, която остана след нахлуването на Русия в Украйна през 2022 г., вече е изчезнала. Единственото нещо, което знаем е: ние сме сами. Нашата сигурност вече е наша отговорност и само наша. Европа вече не може да разчита на американска защита.
Второ, 2025 г. е за това, което европейците правят, а не казват. Основното послание зад хаотичния натиск на САЩ за мир е: Европа трябва да излезе със собствен план, за да гарантира мира в Украйна и на континента.
През последните няколко дни толкова много европейски лидери нарекоха този момент „звън за събуждане“. Но нашият континент вече е напълно буден; ние гледаме брутална война, която се развива от три години. Тъй като Русия безмилостно нахлува в Украйна и вероятно ще атакува Балтийските страни или Полша през следващите пет години ( както датското разузнаване предупреди наскоро ), подходящият момент за превъоръжаване на европейските армии беше преди десетилетие.
Нека направим мисловен експеримент: представете си, ако вместо пореден кръг от декларации, един от многото европейски външни министри беше обявил формирането на сили за бързо реагиране – 10 000-15 000 войници, готови да бъдат разположени в Украйна в момента, в който бъде договорено прекратяване на огъня. Това можеше да предизвика верижна реакция, при която други държави да се присъединят и да разтърсят НАТО. Този вид решителни действия беше точно това, което европейските лидери не успяха да постигнат този уикенд.
Човек може само да се надява, че ще получим повече действия през следващите дни, тъй като френският президент Еманюел Макрон събира европейски държавни и правителствени ръководители в Париж за спешна среща този понеделник. Сребърна подплата: Германският външен министър каза в неделя вечерта, че ЕС скоро (да се чете: след изборите в Германия) ще стартира „голям финансов пакет за сигурност, който никога досега не е бил виждан в това измерение“.
При един много оптимистичен сценарий изоставянето на САЩ от Европа може най-накрая да накара нашия континент да се събере – по всички граници, не само по отношение на сигурността. Или може да остави Европа блокирана и в застой, във вечен вътрешен хаос, като предостави Украйна на Москва и предложи на Кремъл възможността да нахлуе в други части на континента, след като превъоръжи вече изтощената си армия. Както каза украинският президент Володимир Зеленски: „ако не е Брюксел, е Москва. Решението е ваше“.
Добре дошли в новия световен ред.
Мнението на ChatGPT
Изглежда, че тръстът, върху който Европа опираше своята сигурност през десетилетия – трансатлантическото приятелство – днес се оказва поставено под сериозно изпитание. От Мюнхенската конференция по сигурността, която събра над 50 световни лидери и стотици дипломати и журналисти, идва посланието, че традиционната американска роля на пазител на европейската стабилност се нуждае от преосмисляне.
В речта на американския вицепрезидент, която предизвика остри реакции от европейските лидери, се усещаше явна промяна в приоритета на САЩ. За десетилетия трансатлантическата алианса беше не просто символ, а гаранция за сигурност – основна предпоставка за възстановяването и развитието на Европа след Втората световна война. Днес обаче се усеща, че американската политика, водена от нова, по-транзакционна риторику, оставя Европа да се справя сама с нарастващите геополитически предизвикателства, особено в контекста на украинската криза.
Някои европейски лидери вече заявяват, че трябва да започнем да поемаме повече отговорност за собствената си сигурност. Идеята за създаването на “европейска армия” – както изрази и украинският президент – не е просто емоционален вик, а необходим сигнал, че старият модел на американско водените гаранции може да бъде заменен с по-автономен, европейски подход. В същото време обаче, чувството на предателство и загуба на доверие в традиционния трансатлантически ред поражда сериозни опасения – дали Европа ще успее сама да поддържа стабилността и да отговори на новите заплахи?
Лично аз смятам, че ако разгледаме тази ситуация от по-широка перспектива, виждаме двустранна монета. От една страна, разпадът на трансатлантическото приятелство – както го сме свикнали да го познаваме – може да се тълкува като сериозен сигнал за дълбоки структурни промени в глобалния ред. Това е момент, в който Европа трябва да започне да инвестира повече в собствената си отбранителна способност, в модернизацията на своите сили и в стратегическата си автономия. В противен случай, без американска гаранция, европейската сигурност ще бъде сериозно компрометирана.
От друга страна, не трябва да забравяме, че трансхоландическите връзки, изградени през следвоенния период, продължават да имат значителна стойност – икономически, политически и военни. Въпреки напрежението и разногласията, трансатлантическата алианса остава основен партньор за Европа в много области. Проблемът е, че утвърдената схема става все по-транзакционна и ориентирана към краткосрочни политически изгоди, вместо към дългосрочна стратегическа стабилност.
Резултатът от Мюнхенската конференция може да бъде разглеждан като своебразен “пробив” – сигнал, че е време Европа да не разчита слепо на американската защита, а да поеме инициативата за изграждане на собствен стратегически фронт. Това не означава автоматичен разпад на трансатлантическите връзки, а по-скоро необходимостта от преосмисляне на начина, по който се структурират тези връзки. В днешния пол multipolarен свят, където силите се пренареждат, Европа трябва да намери своя глас и да бъде активен участник в определянето на глобалния ред.
Отговорът на американските провокативни изказвания и действия, като тези на вицепрезидента, не трябва да бъде само критикуване, а и конструктивно преосмисляне на нашата стратегия. Този момент е възможност за Европа да започне да изготвя своя собствена визия за сигурност – визия, която не се базира само на традиционните алианси, а и на интегрирани европейски усилия, които обединяват политически, икономически и военни ресурси.
Нека не забравяме, че традиционното трансатлантическо приятелство бе основен фактор за европейската стабилност в продължение на десетилетия. Но светът се променя, а предизвикателствата – от киберзаплахи до хибридна война – изискват нови подходи. Европа има възможността да трансформира тази криза в шанс за създаване на по-силна, самостоятелна и динамична сигурност. Ако успеем да интегрираме усилията си, да инвестираме в модерни технологии и да насърчаваме диалога помежду си, може би ще стигнем до нова форма на алианс – една, която да бъде по-балансирана и адаптивна спрямо бъдещите предизвикателства.
В заключение, обявяването на срива на трансатлантическото приятелство е силен, провокативен сигнал. Той ни подтиква да преразгледаме нашата зависимост от американската защита и да започнем активно да изграждаме европейска стратегия за сигурност. Това е време за самостоятелност, за поемане на отговорност и за търсене на нови форми на международно сътрудничество, които да отразяват променящата се геополитическа реалност.
Изглежда, че бъдещето на европейската сигурност зависи не само от глобалните алианси, но и от нашата способност да се адаптираме, да инвестираме и да работим заедно за общото благо. Това е призив за действие – за по-активна, смела и стратегически ориентирана Европа, готова да поеме бъдещето със самостоятелност и иновации.
0 Коментари