Българската политика отново подари на народа си нещо за смях – макар и неволно. Президентът Румен Радев заяви гордо, че само партия, обявена лично от него, може да се смята за негова. Всичко останало, което дръзне да се нарече „радевистко“, било измама, узурпация и олигархична провокация.
Ако не знаехме, че това е истинска реплика, бихме помислили, че е пародия от „Господари на ефира“. Но не – произнесено е на пълен глас, с увереност, достоен за човек, който току-що е получил откровение от висшите сили: „Само аз мога да обявя моята партия!“
Аз и партията – любов от пръв подпис
Представете си сцената. Президентът стои пред огледалото сутрин, оправя си вратовръзката и си казва:
„Хората говорят, че имам партия... ама не, не е моята. Моята ще я обявя аз. Лично. Когато му дойде времето.“
В този миг вероятно огледалото кимва с разбиране. Защото дори то знае, че всяко „мое“ трябва да бъде благословено лично.
Така и родината ни, свикнала на месии и спасители, получава поредната доза национално успокоение: няма страшно, идва нов спасител! Само че този път той не се явява, докато не бъде… лично обявен от себе си.
Народът настоявал
„Хората настояват навсякъде“ – обясни президентът. Е, ние, хората, настояваме и за по-евтин ток, и за нормални пътища, и за спокойни старини, но явно в президентското ухо най-силно кънти едно настояване: „Направи си партия, човече, спаси ни!“
И той, като всеки човек с чувство за дълг (и за драма), решава, че трябва да се притече на помощ – но стилно. Не може просто някакви ентусиасти да учредяват партия от негово име! Това е като да кръстиш дете на съседа без да го питаш.
Само партия, обявена от него, може да бъде негова. Само тя ще носи печата на автентичния „спасител“.
Култът към личното обявяване
В България отдавна има феномен: колкото по-малко съдържание, толкова по-голямо „обявяване“. Имаме политици, които обявяват, че започват „нов път“. Други обявяват, че се отказват от стария. Но никой досега не бе стигал до върха на политическия перфекционизъм – да заяви, че и партията му може да е негова само ако я лично обяви.
Ако продължим в този дух, може би скоро ще видим следните новости:
-
Министър ще заяви, че само закон, написан лично от него, може да е „негов закон“.
-
Кмет ще обяви, че само улици, асфалтирани под негово лично ръководство, могат да се наричат „негови улици“.
-
И един ден някой ще каже: „Само народът, който лично аз съм избрал, може да е моят народ.“
Когато егото надмине държавата
Всъщност това е стара българска болест – всеки, който се добере до властта, решава, че е пратен от съдбата. Че без него държавата ще се разпадне като стар радиатор. Само че, колкото повече спасители имаме, толкова по-задъхана изглежда страната.
Президентът не прави изключение. Той, който започна с обещание за „единение“, сега обявява монопол върху патриотизма, морала и дори върху самото право на „моя партия“.
Това, разбира се, не е трагедия – по-скоро комедия от типа „Президент в огледалото“. Защото, ако човек постоянно казва „само аз“, рано или късно ще остане сам в стаята.
Българският месия – сезон без край
Имаме странна зависимост към месии. От царе и генерали до телевизионни шоумени – все чакаме някой да се появи, да ни спаси, да ни каже „сега започва истината“.
И ето, появява се президентът, който уж не иска да прави партия, но не спира да говори за това. Уж не се меси в политиката, но я коментира ежедневно. Уж не иска да е част от системата, но вече се готви да създаде собствена.
А народът? Народът гледа и си казва:
„Абе, я да видим първо колко ще е членският внос.“
Сатирична прогноза: Партия „Аз лично“
Да си представим, че все пак се стигне до учредяване. Как би изглеждала тази партия?
-
Име: „Аз лично“
-
Лого: Силует на човек, който сочи към себе си с двете ръце.
-
Програма: „Да върнем държавата на онзи, който я е обявил лично.“
-
Девиз: „Само истинският спасител може да те спаси от фалшивите спасители.“
На първия конгрес лидерът излиза и казва:
„Никой не може да ме представлява, освен аз самият!“
Публиката аплодира стояща. След което лидерът си ръкопляска – защото никой не може да ръкопляска на неговото място.
Поуката от една президентска суета
Тази история е смешна, но и поучителна. В нея има всичко типично българско – малко патос, малко обида, малко вяра в чудеса. Имаме човек, който вярва, че спасението ще дойде, когато той лично реши да го обяви. И имаме народ, който чака да види дали този път чудото ще е различно.
Но спасител, който трябва да се самопровъзгласи, винаги звучи повече като актьор, отколкото като водач. А в държава, където всички искат да спасяват, понякога най-голямото спасение би било… малко тишина.
Финал – с усмивка и надежда
България няма нужда от още един „спасител“. Нуждае се от хора, които не чакат да бъдат обявени лично, за да свършат работа. От онези тихи, нормални, невидими граждани, които оправят счупеното без да викат камерите.
А президентът? Той може спокойно да обяви каквото си иска – стига да не забравя, че държавата не е негова лична сцена. И че народът, макар и търпелив, вече започва да се смее не със, а на своите политици.
Коментари
Публикуване на коментар