Корупцията по български: от привилегия към система

1) Късният социализъм: корупция без пари, но с привилегии

Преди 1989 г. корупцията не се мереше в кеш и офшорки, а в достъпи и разрешения: апартаменти, коли, командировки, дефицитни стоки. Номенклатурата държеше „ключовете“ за ресурса; контрапазарът беше в „връзки“, а не в конкуренция. Това е важно, защото след 1989 г. същата култура – да „уредиш човек“ – остана, просто получи нови инструменти: пари, фирми, лицензии.

Извод: наследихме култура, в която нормата е посредникът, не правилото. Това е „семето“.

2) 1990–1997: взривът – вакуум, банки и хиперинфлация

През 90-те държавата се стовари от планова в пазарна икономика почти без правила. Банковият сектор се срина; валутата изхвръкна. По данни на МВФ годишната инфлация в България в началото на 1997 г. доближава ~500% през януари и надхвърля 2000% през март – дефиниция на социално-икономически срив, след който валутният борд стана неизбежен механизъм за стабилизация.

Така наречените „преходни“ елити – бивши кадри, служби, силови групи – заеха вакуума. Някои кредитни кооперации/пирамидални схеми и слаба банкова регулация разрушиха доверието. Българската народна банка и академични анализи описват 1996–1997 като системна банкова и валутна криза, в която около една трета от банките спират операция, а левът се срива.

Ефектът върху корупцията: когато правилата рухват, „органайзерите“ заемат мястото им. Появява се новата фигура – „посредникът с достъп“, който знае „кой подписва“. Това вече е „почвата“.

3) 1997–2001 (Кабинет Костов): стабилизация + приватизация = систематизация

Къде е парадоксът? Иван Костов стабилизира финансите, въведе курс към ЕС и НАТО, нормализира данъчната рамка. Но цената беше шокова приватизация – икономически неизбежна, политически токсична. И тук общественият спомен се разделя:

За едни това беше „изправяне на държавата“.
За други – конвертиране на влияние в собственост: „за левче“, „на наши хора“.

Не е нужно да търсим „златния куршум“, за да знаем, че ключови сделки се превърнаха в символи. Някои предприятия бяха „приватизирани“, други – „ликвидирани“, за да освободят пазар за внос. Моралният риск: когато институции са млади, а залозите – огромни, мрежите печелят пред конкуренцията.

Българската телекомуникационна компания (BTC): макар финализирана през 2004 г. (вече при Царя), коренът е в реформите от края на 90-те; приватизацията се превърна в емблематичен казус – дълго влачена, оспорвана, с решения на съд и политически битки. Сделката за 65% беше подписана в края на февруари 2004 г., след „двугодишни юридически и политически перипетии“; впоследствие сделката се оспорваше от прокуратура и съдилища, а после дялът премина през нови инвеститори.

Извод: при Костов корупцията се „систематизира“ – не защото тогава се роди, а защото реформата превърна достъпа до държавни активи в най-скъпия билет на прехода. Държавата стабилизира финансите, но не изгради достатъчно защитни стени срещу „вътрешните хора“.

4) 2001–2005 (Симеон Сакскобургготски): рестарт на надеждата, рециклиране на каналите

Симеон обеща „800 дни“ и нов морал. Реалността беше по-трезва: политическата система се отвори за нови лица, но старите мрежи запазиха позициите си. Мнозина помнят фразата „обръчи от фирми“ – не като метафора, а като политическо признание за това как партиите си гарантират ресурс през близки компании. Изказването на Ахмед Доган в „Шоуто на Слави“ (юни 2005) се превърна в пряка емблема на симбиозата власт–бизнес.

BTC като индикатор: Приватизацията на телекома бе окончателно затворена през 2004 г. – с хвалби за „победа на върховенството на правото“ от инвеститори, но и с хроничен публичен скепсис дали цената и условията са в интерес на държавата. По-късно дяловете се препродаваха (AIG/Novator) – показателно за това, че стратегически актив бе „капсулиран“ в серия от сделки, непрозрачни за гражданите, но доходни за финансовите играчи.

Извод: при Царя виждаме „нормализация“ на вече изградени канали. Старият елит се адаптира, новият се научи. „Обещанието за морал“ се сблъска с икономическите интереси.

5) 2005–2009 (Тройната коалиция, Станишев): еврофондовете и първият европейски шамар

Влизането в ЕС (2007) донесе пари – и лупа. Европейската комисия подложи България и Румъния на Механизъм за сътрудничество и проверка (CVM), именно заради проблеми в правосъдието, корупцията и организираната престъпност. Още през 2007–2008 г. Брюксел говори за „сериозни предизвикателства“ в съдебната система и борбата с корупцията, а тогавашни доклади поставят ударението върху системни слабости и дори стигат до замразяване на средства.

Какво означаваше това в практиката? Че корупционният модел вече не се ограничава до „разпределяне на поръчки“, а премина към „освояване“ на европейски пари – със същите местни мрежи, само че с нови източници. Брюксел накара София да създава органи, стратегии и планове. Резултатът на терен? Смесен – много „формални“ промени, малко окончателни присъди по високи етажи.

6) 2009–2021 (Ерата ГЕРБ с прекъсвания): овладяване на държавата като технология

Тук корупцията придоби „модерна“ форма: медии, обществените поръчки, инфраструктура, строителство, енергетика. Важно е да се каже честно: имаше и реални магистрали, и реални ремонти, и реална фискална дисциплина. Но паралелно се изгради чувство за „еднопосочност“ на бизнеса – че успехът е функция на близост до властта. Гражданският отговор не закъсня: протести през 2013 г. (ДАНС/Пеевски) и нова вълна през 2020 г.

Назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС през юни 2013 г. се превърна в искра – масови протести, отмяна на решението, но дълбока ерозия на доверието, защото обществото прочете в този акт буквално „срастване на контролния орган с олигархията“.

Извод: в този период корупцията изглежда по-„компетентна“ и по-добре прикрита в институционални процедури. Тя не е случайност, а „операционна система“: медиен комфорт, контрол над поръчки, „лоялни“ регулатори.

7) 2021–2024: избори, кратки мандати, европейски натиск 2.0

Честата смяна на правителства и коалиционни кризи не изкореняват мрежите; понякога ги правят още по-гъвкави. ЕС междувременно трансформира механизма за наблюдение (CVM) и общата рамка върху върховенството на правото. Натискът остана, но решението пак е вътрешно: без дела и присъди на високите нива усещането за „безнаказаност“ остава. (Тук не цитирам „последните новини“, защото статията е аналитична, а не новинарска, но контекстът е същият: Брюксел гледа, София декларира; обществото иска резултат.)

Кога „започна“ голямата корупция – честният отговор

Краткият, но неприятен отговор: тя не е започвала и не е свършвала – тя се е трансформирала.

Късният социализъм ни остави култура на привилегия.
90-те добавиха вакуум, в който мрежите станаха богати.
При Костов реформата им даде мащаб през приватизацията – там е „систематизацията“.
При Царя моделът се „нормализира“ политически – „обръчи от фирми“, сделки, коалиции.
С ЕС дойдоха и европейските пари – и европейските шамари.
После моделът узря: медии, поръчки, инфраструктура, регулатори. Протестите показаха, че обществото вече разчита схемите.

Твоето усещане, че при Костов имаше „понижаване“, а при Царя – „възстановяване“, е логично: стабилизацията от 1997 намали хаоса, но самата приватизация създаде нови „едри играчи“. А 2001–2005 даде политически чадър на кръгове, които превърнаха достъпа до държавата в устойчива бизнес-моделистика.

Как работи корупцията „в дълбочина“ (механизъм в три стъпки)

Създай рядкост – лиценз, разрешение, достъп до обществена поръчка, регулаторна бариера.
Вгради посредник – човек, адвокатска къща, консултант, „организатор“, който знае „кой-кого“.
Нормализирай – с политически реторики („инвеститори идват“, „върховенство на правото“), с медийна фасада и дълъг договорен живот.

Когато това се случва в цикъл (независимо от властта), хората виждат „непрекъснатост на безнаказаността“. И тук е най-болезненото: дори честните управленци попадат в готови канали – в най-добрия случай намаляват течовете; рядко успяват да ги сменят.

„Обръчи от фирми“ – защо фразата остана?

Защото не е просто цинизъм – това е диагноза за начина, по който партиите финансират себе си чрез близък бизнес, после „връщат жеста“ през поръчки и регулации. Думите на Доган през 2005 г. се цитират постоянно и до днес именно защото оголват архитектурата: парите не са „дарения“, а инвестиции в достъп.

Какво свърши ЕС – и какво не можа

CVM и последвалите механизми направиха две важни неща:

Сложиха прожектор – има доклади, мониторинг, замразяване на средства, когато злоупотребите са крещящи. Създадоха език на реформата – стратегии, независими органи, индикатори.

Какво не успя?

Да произведе неотвратимост на наказанието на най-високо ниво. Брюксел може да натиска; София трябва да разследва и осъжда. Когато обществото вижда санкции/арести „по върхове“ само като изключение, то приема всичко останало за декор.

Моето мнение: има ли „изход“ и колко струва?

1) „Изходът“ не е мит, но е скъп

Нужни са три кули:

Професионализация на прокуратура и съд – не като лозунг, а като кадрова и процедурна реформа, която прави невъзможни „вечните“ дела. (Нито ЕС, нито уличният натиск могат да го свършат вместо институциите.)
Дигитализация на държавата – истинска, не „презентирана“. Колкото по-малко човешки контакт има в процедури и поръчки, толкова по-малко „ключови хора“.
Публичност до болка – от регистри на интереси до проследимост на парите по поръчки в реално време. Когато данните са видими за медиите и НПО, компромисите стават скъпи.

2) Нужен е „малък героизъм“ от нормалните участници

Фирмите, които отказват да дават „процент“, трябва да имат къде да сигнализират и да печелят дела бързо. Това не става без специализирани състави, банкови гаранции, механизми за whistleblowing, и – критично – обратна отговорност за длъжностни лица, уличени в рекет.

3) Медии без кислород от властта

Докато медиите са зависими от държавна реклама и от „позвъняване“, всяка стратегия за антикорупция ще е половинчата. Медиен плурализъм без икономическа зависимост е тежка, но неизбежна инвестиция.

4) Политическите титуляри се сменят; каналите – трудно

Не е достатъчно „да дойдат нови“. Новите често намират старите канали и ги ползват. Истинската промяна настъпва, когато каналите са скъпи за ползване: рискът да бъдеш хванат и наказан е по-голям от ползата.

Кратка хронология с „маркерите“ на модела

1996–1997: финансов и институционален срив; валутен борд като спасителен механизъм; елитите консолидират влияние.
1997–2001: стабилизация + приватизация; възникват големи частни играчи, често близки до властови кръгове.
2001–2005: политическа нормализация на симбиозата власт–бизнес; „обръчи от фирми“ става нарицателно.
2007–2009: ЕС носи пари и мониторинг; доклади за системни проблеми в съд и корупция; случаи на замразени средства.
2013: протестите „#ДАНСwithme“ срещу назначението на Пеевски – гражданското „не“ срещу видимото срастване на власт и олигархия.
2014–2021: еволюция към по-сложни, медиатизирани и юридически „подредени“ схеми; общественото недоверие става хронично.
2021–2024: серия от избори; опити за реформи; европейският натиск остава, но отговорът пак е у дома.

Защо усещането „при Костов намаля, при Царя се върна“ е масово?

Защото хаосът и корупцията се преживяват различно:

При стабилизацията се намаляват „дребните“ беззакония (инфлация, недостиг), ежедневието става предвидимо – човек има чувството, че „има порядок“.
При приватизацията и големите сделки корупцията „прескача“ от дребното към едро ниво – не я виждаш на гишето, виждаш я във вестника.
При Царя каналите се обличат в „европейска нормалност“ – а фразата „обръчи от фирми“ заковава усещането, че това е вече официалната физиономия на политиката.

Какво да кажем на читателя – честно и практично

Корупцията не е съдба. Държави с още по-тежки стартови условия са правили преобръщане – чрез съдебни „макабри“ (големи дела), чрез дигитален скок (Естония), чрез настойчива публичност.
Това не става „сега-веднага“. Съществува транзакционна цена: бързи дела, които падат в съда, са пиар. Истинските – ловят с документи, следи на пари, международна помощ.
Гражданският натиск работи, когато е „институционален“. Протестът е начин да кажеш „стоп“. Промяната идва, когато след протеста има жалба, дело, доклад, прозрачност.

Финален акорд: моето мнение

Ако трябва да сложа „рождена дата“ на голямата корупция – бих казал: преходът я направи голяма, а приватизацията – системна. Тя не започна при Костов, но тогава получи инфраструктура – предприятия, банки, регулатори, закони. При Царя политическата класа призна модела, без да се изчерви – „обръчи от фирми“. И оттогава насам спорим не дали има корупция, а в каква конфигурация е днес.

Има ли изход? Има. Той не е в поредния „спасител“, а в скучните, системни неща: бавна, упорита дигитализация; съд, който не се страхува от силни фамилии; медии, които не чакат рекламни кръводарявания от министерства; и – не на последно място – избиратели, които награждават резултат, а не обещания. Това е по-трудният път. Но е единственият, който променя правилата, а не само лицата.

Забележка за източниците

Данни за хиперинфлацията и кризата 1996–1997: публикации на МВФ и БНБ описват скока на инфлацията и банковия срив, довели до валутния борд. IMF+1Българска народна банка
„Обръчи от фирми“ – публично изказване на Ахмед Доган в „Шоуто на Слави“, юни 2005 г., многократно цитирано от медии и публични архиви. Сега
Приватизацията на БТК (BTC) – ключова, оспорвана, приключена през февруари 2004 г.; последвали съдебни и търговски развития. Новини в БългарияeKathimeriniEuromoney
CVM/ЕС – доклади на Европейската комисия (2007–2008) за съдебна реформа и борба с корупцията. EUR-Lex
Протестите 2013 г. (назначението на Пеевски за ДАНС) – широко отразени от международни и регионални медии/НПО. balkaninsight.combghelsinki.org

Светът през моите очи

Търсене в този блог