Когато светът се радикализира България се уморява

 Светът крещи.

Политиците говорят на висок тон, лидерите се надвикват, държави се заканват, войни се оправдават, а омразата отново се продава като идеология. Всеки ден нова „червена линия“, нов враг, ново „или с нас, или против нас“.

А България…
България не крещи. България въздиша.

Не от мъдрост. От умора.

Умората като национално състояние

Българинът днес не е нито силно „за“, нито категорично „против“. Той е изтощен. Политически, емоционално, морално. Светът му предлага големи думи – демокрация, суверенитет, национален интерес, геополитика – а животът му отговаря с малки проблеми: сметки, лекарства, несигурност, страх от утре.

Докато по света се раждат нови радикални движения, у нас се ражда нещо друго – безразличие, примесено с недоверие.

Радикалният свят

Няма как да го отречем – светът се радикализира.

• Левицата става крайна

• Десницата става агресивна

• Центърът изчезва

• Разумът е изместен от лозунги

Политиката вече не търси решения, а врагове. Не предлага компромис, а идентичност. Ако не мислиш като нас – значи си опасен.

Социалните мрежи наливат масло в огъня. Алгоритмите не обичат спокойствието – обичат гнева. Най-крайните мнения получават най-много внимание. Умереността не събира лайкове.

А къде е България в този шум?

България не е в центъра на света. Но светът е в българската кухня – през телевизора, телефона, сметките за ток, цената на хляба.

И въпреки това българинът не се радикализира масово. Той се отдръпва.

Защо?

Защото е бил радикализиран твърде много пъти вече.

Уроците от миналото

Тази земя е виждала:

• идеологии, които обещават рай

• партии, които обещават справедливост

• лидери, които обещават сигурност

И почти винаги резултатът е бил един и същ – разочарование.

Затова днес, когато светът отново говори на езика на крайностите, българинът не вдига юмрук. Той вдига рамене.

Политическата умора

Избори след избори.
Коалиции без смисъл.
Разпаднали се обещания.
Едни и същи лица с различни лозунги.

Това не ражда гражданска енергия – ражда цинизъм.

„Всички са еднакви.“
„Нищо няма да се промени.“
„Каквото и да стане – пак ние ще плащаме.“

Тези фрази са новият политически фолклор.

Докато светът иска жертви, България иска спокойствие

Големите държави говорят за исторически мисии. Малките хора искат просто нормален живот.

Светът зове за мобилизация – икономическа, военна, идеологическа.
България пита:
– А пенсията ще стигне ли?
– Болницата ще ме приеме ли?
– Детето ще остане ли тук или ще замине?

Това не е страхливост. Това е инстинкт за оцеляване.

Медийната умора

Българинът е претоварен и информационно.

Едни медии крещят „край на света“.
Други – „златно бъдеще“.
Трети – откровено лъжат.

Резултатът? Хората спират да вярват на всички.

Когато никой не говори честно, мълчанието става форма на защита.

Радикализация без кауза

В България радикализмът рядко е идеологически. Той е емоционален.

Хората се ядосват, но не действат.
Псуват, но не участват.
Обвиняват, но не поемат отговорност.

Това е опасна форма на умора – тя не взривява, тя разяжда.

Европа се страхува, България се свива

Европа усеща, че губи увереността си. Страх от война, от миграция, от икономически срив, от вътрешни разломи.

А България?
България не се страхува – тя не очаква нищо.

И когато не очакваш нищо, си готов на всичко. Или на нищо.

Кой печели от умората?

Печелят:

• популистите

• демагозите

• онези, които обещават „ред“ без свобода

• онези, които продават простота вместо истина

Умореният човек не търси сложни отговори. Той търси кратки решения.

Опасността

Истинската опасност не е радикализацията.
Опасността е апатията.

Защото радикализмът се вижда.
Умората – не.

Тя не протестира. Не се бунтува. Не предупреждава.
Тя просто оставя нещата да се случат.

Има ли изход?

Има, но не е лесен.

Той не идва с лозунг.
Не идва с месия.
Не идва с „силна ръка“.

Изходът започва с връщане на смисъла:

• честен разговор

• по-малко истерия

• повече реалност

• уважение към обикновения човек

Моето мнение

Аз не вярвам, че България е безразлична.
Вярвам, че е преуморена от лъжи.

И докато светът продължава да се радикализира, нашата задача не е да крещим по-силно, а да мислим по-трезво.

Защото шумът ще отмине.
А умората, ако я оставим, ще остане.