Завий надясно, обърни се, пак плати – хумор по гръцките пътища

 От Ставрос до Солун и пак назад – магистрална комедия

На връщане от Ставрос, с настроение като след хубаво море и куфарите пълни с пясък, сол и нектарини, решихме да се доверим на модерната техника – GPS-а. „Какво може да се обърка?“ – казах аз с увереността на човек, който вярва, че светът вече е подреден в спътници и алгоритми.

Оказа се, че може да се обърка всичко.

Първо, GPS-ът ни посрещна с любезен глас:
– „След 300 метра, завийте надясно.“
Послушахме го. Завихме. След още 500 метра:
– „Обърнете се, когато е възможно.“
Вече се спогледахме подозрително. Възможно беше, обърнахме се.

Малко по-нататък – пак същата реплика.
Тук вече започна да ми звучи като лична обида.

Оказа се, че сме се завъртели на магистралата около Солун като прани гащи в центрофуга. Всеки път, когато си мислехме, че сме на правия път, GPS-ът с невъзмутим тон казваше:
– „След 800 метра, завийте леко вляво.“
А ние – доверчиви като туристи, които за първи път виждат магистрала в Гърция – завивахме.

И така минахме през четири пункта за плащане.
Четири!

На първия път си казахме:
– „Няма проблем, част от пътуването.“
На втория вече леко се спогледахме.
На третия… започнах да търся дребни монети из джобовете, все едно плащам на комшията за ракия.
А на четвъртия път вече бях убеден, че в някой пункт са се обадили на роднините:
– „Ей, идват пак тия българи. Гответе касата!“

Започнах да си представям, че в края на пътуването няма да ни посрещнат митничари, а мениджърът на гръцките магистрали, който ще ни връчи грамота за „Най-лоялни клиенти на годината“.

Солун през това време стоеше някъде там – вляво или вдясно, все едно ни се подиграва. Ние го заобикаляхме като котка, която не знае откъде да влезе през затворена врата.

Най-смешното беше, че всеки път, когато преминавахме през същите места, GPS-ът звучеше така, сякаш е изненадан:
– „След 300 метра, продължете направо.“
А аз започнах да си мисля, че вътре в него има някой грък, който се смее и си пие узо:
– „Аре, пак ще ги завъртя малко около Солун, да не им е скучно.“

В крайна сметка успяхме да излезем от омагьосания кръг – без да се караме, но с чувството, че сме финансирали строежа на нова магистрала.

Когато пристигнахме у дома, GPS-ът беше изключен, а аз сериозно се замислих дали следващия път да не взема карта и компас. Или поне да попитам някой овчар по пътя – защото, честно казано мисля, че овцете щяха да ни упътят по-точно.