Всяко лято, в полите на Родопите, между слънчогледи, лозя и тишина, едно малко българско село се превръща в сцена, достойна за кралете и трагедиите на Уилям Шекспир. Село Паталеница, сгушено в Пазарджишко, не е просто точка на картата. В определени юлски и августовски вечери то става център на един културен космос, където думите на най-великия драматург звучат така, сякаш са написани вчера. А зрителите – местни хора, студенти, гости от Пловдив и дори чужденци – слушат, гледат, преживяват… под звездите.
Пътят към Паталеница не минава само през картата
Не е нужно да си театрален критик или лондончанин, закърмен с „Глобус“ театър, за да оцениш това, което се случва в Паталеница. Достатъчно е да обичаш думите. И хората. И онази тънка, тиха магия, която се ражда, когато артистичност срещне истински човешка среда.
Шекспирова компания „Петровден“, създадена от Инна Церовска и Христо Церовски още през 1999 г., не просто играе пиеси. Те създават ритуал – театърът не като шоу, а като среща. Среща между артисти и публика, между село и свят, между класика и съвременност. А сцената – тя е в двора на местното училище „Константин Величков“. Толкова скромно, че е почти незабележимо. Докато не дойде нощта. Докато не светнат прожекторите. Докато не се чуе първият монолог.
Защо точно Шекспир?
Питаш се: защо Шекспир? Защо не Вазов, Йовков, Радичков? Истината е, че никой друг драматург не съчетава така добре човешката комедия и трагедия, доброто и злото, любовта и смъртта. Шекспир говори на всички езици. Дори когато е преведен на български, той звучи… глобално.
А когато „Сън в лятна нощ“ се играе буквално в лятна нощ, под открито небе, в село с население от няколкостотин души, с щурци за фон и мирис на зряло сено… тогава текстът придобива плът. Тогава и ние, зрителите, ставаме част от сцената. Част от съня.
Спектакъл или послание?
През годините, сцената в Паталеница е видяла почти всичко – „Хамлет“, „Макбет“, „Бурята“, „Отело“, „Крал Лир“. Младите актьори от Пловдивския университет и други школи идват не просто за да играят. Те идват да се изградят. Да растат. Да разберат, че театърът не е само за София и Лондон.
През 2025 г., например, ще се играе „Ромео и Жулиета: Любовта като обред“ – едно постдраматично прочитане на любовта като сливане и самоунищожение. Далеч от класическата романтика, тук виждаме нещо различно – любовта като преход, като жертва. И какво по-подходящо място от една открита сцена на село, където всяка дума отеква не само в ушите, но и в сърцето?
Звездите над нас… и в нас
Когато стоиш на пейка с пластмасова седалка, държиш чашка лимонада от местното читалище и гледаш как един млад актьор рецитира монолога на Хамлет – „Да бъдеш или не“ – тогава осъзнаваш, че си част от нещо много по-голямо. Звездите не са само на небето. Те са и долу – в очите на момчето, което за първи път е на сцена. В усмивката на бабата, която нищо не разбира от английски аристократи, но усеща, че става дума за любов. В тишината между аплодисментите.
Там, на поляната, сред публиката, няма VIP места. Всички сме равни. Всички сме зрители. И всички – поне за час и половина – сме по-добри хора.
Когато селото прави културата, а не обратното
В Паталеница не идват театрални звезди от телевизията. Не се продават билети с лъскави постери. Не се правят скандали и жълти новини. Там има тишина, уважение, любопитство и… сцена. И това е достатъчно.
Шекспирова компания „Петровден“ е едно от онези редки явления в българската култура, където нещо голямо се случва без да вика: „Гледайте ме!“ Просто съществува. Расте. Развива се. И оставя следи – в актьори, в публика, в историята на едно село.
Епилог: Да отидеш и да се върнеш различен
Не зная дали Шекспир някога е мечтал пиесите му да се играят на балканска поляна, под звезди и щурци. Но ако е вярно, че изкуството е универсален език – тогава Паталеница е преводачът. Тих, скромен, встрани от медиите, но истински.
И ако някой ден имаш възможност да отидеш – направи го. Не само заради театъра. А заради усещането, че културата не се прави в столиците, а в сърцата. И понякога, в двора на едно селско училище.
Коментари
Публикуване на коментар