Увод: История или калцоне?
В един град, където тракийските съкровища би трябвало да блестят в музейни витрини, най-големият скандал на сезона избухна около… пицата. Да, не се шегувам – вместо културна експозиция, зала от Регионалния исторически музей в Пазарджик години наред приютяваше пицария.
Така на мястото, където трябваше да звучи ехото на историята, се носеше аромат на босилек и кашкавал. В резултат възникна големият въпрос: трябва ли културата да се сервира в чиния?
Историята има талант да се повтаря – първо като трагедия, после като фарс. В България, изглежда, винаги стигаме директно до фарса – и то в комбинация с пица „Куатро Стагийони“.
I. Пицарията в музея – как стигнахме дотук?
Да си признаем – на никого не му е изненада, че културните пространства у нас често сменят предназначението си. В една държава, където читалище става фитнес, стадион – мол, а библиотека – офис на кабелен оператор, какво толкова страшно има, ако и една музейна зала се превърне в кухня?
Историята започва с подписан договор – съвсем законно, уж. Залата, вместо да се ползва за експозиции, бива отдаденa на частен наемател. И така, докато едни си чешат главите пред витрините с археологически находки, други търкат ръце, броейки поръчки за пици „Капричоза“.
Казусът щеше да е комичен, ако не беше трагичен. Вместо да пазим миналото, ние го замесваме в тесто и го печем на дървена пещ. Това е уникален принос към световната култура: „Българският ренесанс на сиренето и домата“.
II. Кметът Куленски и неговите „тестени“ обяснения
Кметът Петър Куленски най-накрая проговори по темата. Според официалното му изявление, договорът на наемателя „Евробилдинг 3000“ бил изтекъл, уведомление било изпратено, и сега решението било в ръцете на Общинския съвет.
С други думи, той е просто куриер на документи, човек, който носи пликчета от точка А до точка Б.
Сатиричният прочит? Кметът се държи като сервитьор в скъп ресторант, който оставя сметката на масата и казва: „Аз с кухнята нямам нищо общо, господа.“
Медиите се разделиха. Някои казват: „Браво, спази процедурата.“ Други: „Защо си толкова пасивен, господин кмете? Културата не е картофено пюре, че да я прехвърляш от една чиния в друга.“
Междувременно опозиционни медии прошепнаха, че зад цялата работа се крие не кой да е, а самият „Арабин“ – собственик с апетит не само към тестото, но и към общинските ресурси. Вече звучи като сериал: „Мафия под прикритие: Епизод Пицарията“.
III. Общинският съвет – гурме ресторант или столова?
Съдбата на залата сега е в ръцете на местния парламент. А там картината е живописна: групи и партии спорят като готвачи в кухня – кой да слага солта, кой да реже лука, кой да пиперчи политиката.
Някои настояват, че залата трябва да се върне на музея – „култура преди всичко“. Други намигат към бизнеса – „нека има наеми, нека има доход“. Трети, най-прагматични, се чудят дали не може и двете – музейна пицария.
Така заседанията започват да приличат на спор за рецепта:
-
„Малко повече култура, моля.“
-
„Не, сложете повече кашкавал!“
-
„А солидарност кога ще сложим?“
IV. Историците срещу пицарите
Регионалният исторически музей естествено настоява залата да се върне за културни нужди. Историците казват: „Имаме артефакти, нуждаем се от пространство, искаме да създаваме събития.“
Пицарите – по свой си начин – също защитават каузата: „Ние също създаваме събития. Семейни. Вкусни.“
В резултат се получава сблъсък на две вселени:
-
едната търси артефакти,
-
другата – артишок.
V. Културата в България – пълна с гарнитура
Този казус не е изолиран. В България културата често е третирана като гарнитура към основното ястие, което винаги е „бизнес“.
Имаме театри със счупени столове, библиотеки без книги, читалища, превърнати в заложни къщи. Културата е като диета: всички говорят за нея, но никой не я спазва.
И все пак – няма как да няма малко надежда. Дори гарнитурата може да бъде вкусна, стига да я поднесат добре.
VI. Световни примери за абсурди
Да не мислим, че само ние сме измислили този кулинарно-културен синтез. По света има достатъчно примери:
-
В Англия стар театър се превръща в дискотека.
-
В Испания манастир – в хотел.
-
В Италия наистина се случва опера да се изнася в пицария.
Така че, ако в Рим могат да пеят арии над пеперони, защо в Пазарджик да не показваме тракийски артефакти над тиган с паста?
VII. Голямата пица на политиката
Истината е проста: този казус е метафора за българската политика. Всичко е една голяма пица.
-
Въпросът е кой държи ножа.
-
Кой получава най-голямото парче.
-
И кой остава само с трохите.
Политиката у нас винаги е като пица: хубаво е да е топла, но почти винаги ни я сервират студена.
VIII. Обществената реакция – гладни за справедливост
Гражданите на Пазарджик, разбира се, не са безразлични. Едни искат музей, други пицария, трети просто търсят къде е по-евтино да седнат.
В социалните мрежи заваляха шеги:
-
„Музей с пица – само в Пазарджик!“
-
„Да направим тракийска вечер: артефакти с гарнитура от пеперони.“
-
„Историята оживява… в менюто.“
Но зад хумора има и гняв. Защото хората усещат, че културата пак остава на второ място. А пицата – на първо.
IX. Заключение: Музей с вкус на Маргарита
Може би най-добрият изход е компромис. Представете си музей, в който експозицията е посветена на храната. Посетителите разглеждат антични съдове, а след това опитват рецепти, вдъхновени от тракийската кухня.
Музей с пицария, пицария с музей – звучи абсурдно, но пък би било хит сред туристите. В крайна сметка, ако историята се повтаря като фарс, нека поне този път да е с хубаво вино и добре изпечена пица.
✍️ Финалното послание:
Пазарджик може и да остане в учебниците не само с археологическите си находки, а и с първия в света музей-пицария. Въпросът е – искаме ли да бъдем столица на културата или столица на тестото?
Коментари
Публикуване на коментар