Един домат, който дядо ми садеше. После баща ми. А после… го изгубих.
Но дали съм изгубил само семето, или и спомена? Това е разказ за вкус, който не се забравя, и търсене, което води обратно към себе си.
Не помня кога точно го изгубих. Може би беше в годината, когато татко вече не можеше да копае градината. Или когато аз за първи път си купих разсад от агроаптеката – уж за удобство, уж за „по-сигурно“.
Но онзи домат… онзи, който садеше дядо ми, после баща ми… вече го няма. А с него сякаш си тръгна и част от лятото.
🍅 Наследство в шепа семе
Той го наричаше просто „ябълка“.
– „Дай да сложим от ябълковия, от миналата година остана хубаво семе“ – казваше дядо ми, докато ровеше в една малка метална кутийка. Там, между боб, краставици и царевица, лежаха и няколко изсушени, почти кафеникави доматени семки.
Това не беше просто домат. Това беше домашен сорт, отглеждан десетилетия наред в нашата градина в Пазарджик, където слънцето се задържа по-дълго, а почвата помни всяка капка пот, паднала върху нея.
🧺 Формата на спомена
Формата му беше закръглена, понякога леко сплесната, точно като ябълка. Цветът – дълбоко червен, интензивен, без онзи пластмасов блясък на супермаркетските домати.
Цепваше се по върха, когато беше много узрял. А отвътре – плътен, с малко семки и аромат, който изпълваше цялата кухня.
Местните сортове като този „Ябълка“ имаха вкус, какъвто вече не се намира. Нито в магазините, нито в хибридите.
Дядо ми го режеше на дебели кръгове – цялата чиния се пълнеше с домат, лук и малко сол. Баба го белеше и го пускаше в големия казан за лютеница. А аз? Аз просто си топях хляба в него.
🧓 Един домат, три поколения
Дядо ми си отиде, когато бях още момче, но баща ми продължи традицията. Всяка година – същото място, същото семе, същият вкус. Не записвахме името му, не го търсихме в каталози.
Това беше нашият домат. „Ябълката“.
И когато баща ми остаря и не можеше вече да копае, аз поех градината. Но някъде тогава… загубих го.
Не умишлено. Просто не събрах семе. Купих някакъв модерен сорт – „Идеал“, после „Рила“, после не знам какъв.
Беше по-удобно, по-лесно…
Но нямаше вкус. Нямаше душа.
🕳️ Вкусът на празното
Сега, години по-късно, си давам сметка, че не съм изгубил просто сорт домат. Изгубих връзка – с времето, с хората, със себе си.
Онзи вкус – плътен, леко кисел, ароматен, остава само в спомена. И в един въпрос, който не ми дава покой:
Носим ли вкуса на онези домати в себе си, дори когато вече ги няма?
🔍 Търсене на изгубеното
Започнах да питам. По пазара. Във Facebook групи. На съседи.
– „Помните ли онзи домат, дето приличаше на ябълка? Червен, с твърда ципа, месест?“
– „А, имаше такъв! От едно време. Баба ми го садеше, ама вече го няма.“
Някои ми пращат семена. „Може да е същият“, казват. Други ми пишат: „И аз търся същото. Може да се казва ‘Пловдивска ябълка’, ‘Ябълковиден’, ‘Домашен от Мало Конаре’…“
Но никой не е сигурен.
И може би точно в това е магията – не в точния сорт, а в усещането, че нещо си струва да бъде намерено и съхранено.
💌 Призив към читателите
Ако четеш това и:
-
Пазиш семе от стар домат, наричан „Ябълка“ или с подобни черти,
-
Или имаш баба, която още го сади,
-
Или пък просто си спомняш вкуса му…
Пиши ми. Сподели. Може би заедно ще успеем да го върнем. Не просто в градината, а в живота.
🧑🌾 Защото…
Доматът не е само храна.
Той е спомен. Връзка. Символ.
И дори да сме го изгубили от градината си, можем да го запазим в сърцето си – и един ден отново да го посадим.
🙏 Благодаря, че прочете до края.
Ако тази история ти напомни за нещо – за вкус, за домат, за човек – напиши ми. Може би не сме изгубили всичко.
Коментари
Публикуване на коментар