И така – случи се. Не с гръм, не с революция, не с народни танци пред „Дондуков“ 2, а с поредната тържествена реч, в която бяха намесени моралът, народът, институциите, историята и, разбира се, фразата „Готови сме, можем и ще успеем“.
След което президентът подаде оставка.
Девет години чакахме да се отървем от Радев.
Девет години – достатъчно време, за да израсне едно дете, да се сменят няколко правителства, да се появят и изчезнат партии, да се уморят избирателите и да се изтърка до болка думата „морал“.
И когато най-накрая дойде моментът, реакцията не беше бурна. Нямаше истерия. Нямаше шок. Имаше онова типично българско усещане:
„Е, значи все пак стана.“
Президентът над всички – и над отговорността
През тези девет години Радев успя да изгради уникален образ: президент, който винаги е прав, защото никога не е отговорен. Всички грешат – парламентът, партиите, правителствата, медиите, народът. Само президентът стои отстрани, леко навъсен, с вдигнат показалец и поглед, насочен към хоризонта.
Той не управляваше – той оценяваше.
Не решаваше проблеми – той поставяше въпроси.
Не носеше отговорност – той предупреждаваше.
А когато предупреждаваш достатъчно дълго, започваш да изглеждаш като човек, който знае всичко, но странно защо нищо не се оправя.
Девет години служебна стабилност… нестабилност
Ако има нещо, което ще се помни от епохата „Радев“, това са служебните правителства. Толкова много служебни кабинети, че думата „временно“ загуби всякакъв смисъл. Временното стана постоянно, а постоянното – невъзможно.
Всеки нов служебен кабинет идваше със същото обещание:
„Сега вече ще изчистим системата.“
И си тръгваше със същия резултат:
„Системата се оказа по-мръсна, отколкото очаквахме.“
А президентът стоеше над всичко това като строг учител, който всяка година казва:
„Класът е слаб“,
но никога не се пита защо учениците са неграмотни.
Моралът като политически аксесоар
Радев говореше за морал така, както някои хора носят шал – винаги е там, но не топли. Моралът беше универсалното обяснение за всичко и оправданието за нищо.
Когато нещо не вървеше – липсваше морал.
Когато институциите се проваляха – липсваше морал.
Когато хората не вярваха – пак моралът беше проблемът.
Само че девет години морални речи не направиха държавата по-морална. Направиха хората по-цинични. Защото българинът може да търпи много, но не обича да му говорят за високи ценности, докато нищо около него не се подобрява.
„Народът не гласува“ – голямата мистерия
В последната си реч Радев зададе риторичния въпрос:
„Защо хората спряха да гласуват?“
Това беше моментът, в който много хора вероятно се усмихнаха горчиво. Защото девет години слушаха как политиците са лоши, парламентът е безполезен, партиите са корумпирани, а истинската власт е някъде другаде. И сега същите тези хора трябва да бъдат упреквани, че не вярват.
Когато девет години повтаряш, че системата не работи, не се учудвай, че хората престават да вярват в нея.
Оставката – театър с познат сценарий
Самата оставка не дойде като гръм от ясно небе. Тя беше поднесена тържествено, внимателно, с патос. Почти като финален монолог в сериал, в който главният герой си тръгва, но оставя вратичка.
Защото в българската политика никой не си тръгва истински.
Тук оставките са пауза, не край.
И фразата „Готови сме, можем и ще успеем“ прозвуча не като прощаване, а като трейлър за следващ сезон.
Девет години чакане – и какво следва?
Девет години чакахме да се отървем от Радев. Но това чакане ни научи на нещо важно – че проблемът не е само в един човек. Проблемът е в културата на безотговорност, в политиката на високите думи и ниските резултати.
Радев си тръгва, но моделът остава.
Същият модел на говорене, същата липса на поемане на вина, същото прехвърляне на отговорността „на народа“, „на системата“, „на обстоятелствата“.
Финал без аплодисменти
Няма нужда от фанфари. Няма нужда от истерия.
Има нужда от трезва равносметка.
Радев си тръгва след девет години, в които обеща морал, стабилност и ново начало. Оставя след себе си уморено общество, разклатени институции и хора, които вече не вярват на големи думи.
Девет години чакахме да се отървем от него.
Сега остава по-трудният въпрос:
дали сме готови да се отървем от илюзиите си.
А за „можем и ще успеем“ – това ще го видим.
Но този път без лозунги.
Коментари
Публикуване на коментар