През 1983 г. повечето от нас дори не са чували за Гренада. Малка карибска държава, население колкото среден български град. Но точно там Съединените щати показаха модел, който днес виждаме отново.
След вътрешен преврат и политически хаос, президентът Роналд Рейгън решава да действа. Без решение на Съвета за сигурност на ООН. Без международен консенсус. С ясни аргументи за вътрешна употреба:
-
защита на американски граждани
-
опасност от комунизъм
-
заплаха за региона
Американската армия влиза. Правителството пада за дни.
Военно – успех. Политически – спорно. Юридически – нарушение на международното право.
ООН осъжда инвазията.
САЩ не се интересуват.
И тук идва първият важен урок:
когато една такава операция „мине“, тя се превръща в прецедент.
От комунизъм към „нарко-държава“ – сменят се думите, не логиката
През 80-те години врагът беше комунизмът.
Днес врагът е „нарко-държавата“, „тероризмът“, „диктатурата“.
Сменя се речникът, но не и подходът.
В Ирак беше „оръжия за масово унищожение“.
В Либия – „защита на цивилното население“.
В Афганистан – „война срещу терора“.
Във Венецуела – „наркотрафик и престъпна държава“.
Резултатът почти винаги е един и същ:
-
държавата е разрушена
-
обществото – разделено
-
стабилността – отложена за неопределено бъдеще
И никога, абсолютно никога, обикновените хора не са тези, които печелят най-много.
Венецуела: диктатура, да – но чия е присъдата?
Нека сме честни.
Режимът на Мадуро е:
-
авторитарен
-
корумпиран
-
икономически неуспешен
-
политически репресивен
Милиони венецуелци напуснаха страната си. Това е факт.
Но има една тънка, но изключително важна граница:
да осъдиш един режим морално не означава да имаш правото да го свалиш с армия.
Ако приемем обратното, значи признаваме, че:
-
международното право е условно
-
суверенитетът важи само за силните
-
демокрацията е нещо, което се „налага“, а не се избира
И това вече не е демокрация. Това е геополитика с морална маска.
Тръмп и „бизнес моделът“ на външната политика
Доналд Тръмп не е идеолог.
Той е бизнесмен.
В неговата логика светът е сделка:
-
кой какво държи
-
кой какво може
-
кой колко струва
Венецуела има нефт. Много нефт.
Има стратегическо положение.
И има слаб режим.
От тази гледна точка операцията не е изненада.
Тя е рационална, но не и легитимна.
Опасното е, че този подход може да се превърне в нова норма:
„Ако можем – защо не?“
Най-големият губещ: обикновеният венецуелец
В целия този сблъсък между:
-
стария режим
-
новите временни власти
-
американското влияние
-
международните реакции
една група отново остава без глас: хората.
Те не решават кой ще ги управлява.
Те не участват в стратегиите.
Те просто се адаптират – както винаги.
И това е може би най-голямото морално поражение.
А какво общо има България?
На пръв поглед – нищо.
На втори – всичко.
България е малка държава.
И малките държави живеят добре само когато правилата важат за всички.
Когато международното право се превърне в препоръка,
когато силата замени нормите,
когато „моралната намеса“ стане оправдание,
тогава никой не е защитен.
Днес Венецуела е „проблем“.
Утре може да е друга държава.
А вдругиден – някой да реши, че и ние сме „нестабилни“, „корумпирани“ или „геополитически неудобни“.
Заключение: опасният комфорт да одобряваш силата
Най-лесно е да кажем:
„Мадуро си го заслужаваше.“
Много по-трудно е да си зададем въпроса:
„А какво следва от това?“
Гренада показа, че светът може да си затвори очите.
Венецуела показва, че цената на това затваряне расте.
Историята ни учи на едно просто нещо:
когато свикнем със силата, тя започва да решава вместо нас.
А това никога не завършва добре – нито за големите, нито за малките.
Коментари
Публикуване на коментар