България днес се намира в състояние на политическа клинична смърт. На последните парламентарни избори над 61% от нацията избраха да не съществуват. Четири милиона души – мнозинството от тях етнически българи – доброволно се отказаха от правото си да определят собствената си съдба, оставяйки бъдещето на страната в ръцете на дисциплинираните партийни ядра и контролирания вот. Това не е просто апатия; това е тиха капитулация пред статуквото.
Капанът на „корпоративната“ политика
Голяма част от отговорността за това масово дезертиране лежи върху раменете на така наречените „нови политици“. Проблемът, който партии като „Да, България“ и техните партньори отказват да видят, е, че държавата не е фирма, а народът не е клиентска база в Excel таблица.
Тези политици влязоха в управлението с претенцията за експертност, но без елементарен политически инстинкт. Те се опитаха да управляват чрез бизнес стратегии там, където се изискват държавническо мислене и емпатия. Докато те се лутат в неподготвеността си и се опитват да „превземат нови пазари“ (като например флиртът с етническия вот на ДПС), те губят собствените си хора. Избирателят усеща, когато се отнасят с него като с „таргет група“, и реагира с най-жестокото оръжие – безразличието. Именно тази липса на политическа зрялост позволи на „старите кучета“ в политиката, начело с Бойко Борисов, да продължат да доминират, мачкайки опонентите си със силата на опита и познаването на народната психология.
Призраците на миналото
Тази апатия не се роди вчера. Тя е отровният плод на 45-годишната диктатура, която изтри усещането за индивидуална отговорност. България така и не успя да създаде нов, независим елит, защото старите структури просто смениха кожите си. Днес парламентът е пълен с наследници на една система, която трудно става демократична.
Когато се появи истинско ново лице, системата активира своята „медийна месомелачка“. Оплюването в медиите, последвано от циничното оплюване от страна на разочарования народ, убива всеки опит за промяна още в зародиш. Така се затваря кръгът: качествените хора бягат от „мръсната работа“ на политиката, а на терена остават само онези, които знаят как да оцеляват в калта.
Цената на мълчанието
Надеждата казват крепи човека, но в България тя често служи само за упойка. Истината е, че тези 4 милиона не гласуващи са най-големият съучастник на статуквото. Когато „градският демократ“ или „разочарованият българин“ си остане вкъщи, той не наказва политиците – той наказва себе си. Той оставя държавата на тези, които не се разочароват, защото гласуват по команда или срещу заплащане.
„Смърт чрез апатия“ е диагноза, която можем да променим само ако разберем, че демокрацията не е подарък, а всекидневна битка. Докато чакаме „перфектния“ политик или „идеалната“ партия, ние губим единственото, което ни е останало – държавата си. Време е да разберем, че мълчанието не е протест. Мълчанието е съгласие с всичко, срещу което твърдим, че се борим.
Коментари
Публикуване на коментар