Когато в първите дни на войната в Украйна Западът обяви „безпрецедентни санкции“ срещу Русия, очакването беше почти единодушно: икономиката на страната ще се срине, рублата ще се обезцени трайно, обществото ще се разбунтува, а Кремъл ще бъде принуден да промени курса си. Години по-късно обаче тази прогноза изглежда по-скоро като политическо желание, отколкото като икономически реализъм.
Фактът, че Русия продължава да функционира икономически, не означава, че санкциите са безполезни. Означава нещо друго – че икономиката не е морална категория, а система от ресурси, адаптация и принуда. А когато една държава разполага с енергийни суровини, авторитарен контрол и готовност да жертва стандарта на живот на населението, сривът не идва бързо. Понякога не идва изобщо – идва бавно разпадане, което се вижда трудно отвън.
Икономика на войната, не на благосъстоянието
Днешната руска икономика не е икономика, насочена към гражданина. Тя е икономика на войната. Ръстът на БВП, който често се цитира като доказателство за „устойчивост“, в голяма степен е резултат от масивни военни разходи. Заводи работят на три смени, но не за хладилници и автомобили, а за снаряди и дронове. Това е растеж без реално подобряване на живота – статистически успех, социален провал.
Историята познава този модел. Военната икономика може да поддържа цифри, заетост и дори заплати, но тя не създава бъдеще. Тя изяжда ресурси, изкривява пазарите и превръща държавата в единствения голям клиент. Когато войната свърши – по един или друг начин – сметката остава.
Санкциите – силни на думи, слаби в прилагането
Една от ключовите причини Русия да издържа е не толкова собствената ѝ сила, колкото непълната ефективност на санкциите. Те са мащабни, но не и херметични. Нефтът намира път през „сиви“ флотилии, посредници и трети държави. Финансовите потоци се пренасочват, а търговията просто сменя географията си.
Тук се вижда големият парадокс на глобализацията: същата система, която направи санкциите възможни, ги прави и заобиколи ми. Светът е твърде свързан, за да бъде напълно разделен. А когато големи държави като Китай и Индия не участват активно в санкционирания режим, ефектът му неизбежно отслабва.
Китай – спасител или временна опора?
Връзката между Русия и Китай често се представя като стратегически съюз. В действителност тя прилича повече на асиметрична зависимост. Русия продава суровини с отстъпка, Китай купува евтино и диктува условията. Това спасява руската икономика в краткосрочен план, но я превръща в по-малък, по-зависим играч в дългосрочен.
Тук е и една от големите иронии: санкциите, които трябваше да изолират Русия, ускориха нейното икономическо пренасочване към Изтока – но при условия, които не са равноправни. Това не е устойчив модел за развитие, а модел за оцеляване.
Цената, която не се вижда веднага
Истинската цена на войната и санкциите не се измерва само в проценти растеж и бюджетен дефицит. Тя е в изтичането на мозъци, в липсата на инвестиции, в технологичното изоставане, в демографския натиск. Това са процеси, които не правят заглавия днес, но определят утрешния ден.
Русия може да издържи още години икономически, но въпросът не е „може ли“, а „каква Русия ще остане след това“. Държава с по-малко свободи, по-малко иновации и икономика, зависима от войната, не е силна държава – тя е държава в застой, маскиран като стабилност.
Заключение
Санкциите не се провалиха напълно, но и не постигнаха чудото, което мнозина очакваха. Те показаха границите на икономическия натиск в свят, където политиката, енергията и геополитиката са по-силни от моралните аргументи. Русия издържа – но това издържане има цена, която тепърва ще се плаща.
А може би най-важният извод е този: икономиката може да поддържа война дълго, но никога безкрайно. Въпросът е не дали сметката ще дойде, а кой и кога ще я плати.
Коментари
Публикуване на коментар