Има един жесток парадокс в България: всеки път, когато политиците започнат да „оправят“ бюджета, някой друг започва да обеднява. И почти винаги това са хората, които вече са прегърнали дъното – работещите бедни, които изкарват заплата, но пак живеят като безработни.
Сега, с изтеглянето на бюджет 2026 за преработка, стана ясно едно: колкото и да е правилно да се оправят числата, формулите и дефицитите, някой трябва да си спомни, че зад тези цифри стоят животи. А за хората на минимална заплата всеки лев е разлика между „ще си платя тока“ и „ще отложа за другия месец“.
Работещите бедни – това са хората, които не протестират шумно, не блокират улици, не обикалят телевизиите. Те просто отиват на работа. Всеки ден. Те не вдигат заплатите си сами, те не могат да си избират финансовата политика. Те не са този тип граждани, за които министри, банки и фондове водят битки.
Те са онези, за които винаги се казва: „Ама те ще се оправят някак.“
Само че „някак“ вече не стига.
Когато минималната заплата е поставена под въпрос, когато бъде замразена или отложена, най-уязвими стават хората, които вече работят за сума, която трудно осигурява нормален живот. В една страна с високи цени, нестабилност и вече изядени спестявания, всеки месец без актуализация е реално обедняване.
Да, бюджетът трябва да е стабилен. Да, държавата не може да харчи безкрайно. Да, дефицитът е проблем. Но има и друга истина: страхът от дефицита никога не трябва да бъде по-голям от страхът да се забравят най-бедните.
Политиците, които настояват за преработване на бюджета, са прави в едно: хаосът с държавните финанси трябва да спре. Но има и втора задача — те рядко я споменават, но тя е не по-малко важна: когато режеш разходи, трябва да мислиш какво се случва с хората, които нямат възглавница, върху която да паднат.
Защото бюджетът не е просто таблица с приходи и разходи.
Не е счетоводен лист.
Това е документ, който определя дали едно семейство ще може да си купи лекарства.
Дали един самотен родител ще може да си плати наема.
Дали един работещ човек – който не мързелува, не бяга от труд, не търси подаяния – ще може да живее нормално, а не да закърпва живота си като просяк.
И докато политиците спорят за проценти, тавани и обеми, времето тече.
А за работещите бедни всяко закъснение е удар.
Те не искат много. Искат предвидимост. Искат уважение към труда им. Искат държавата да не ги забравя, когато започне „голямото смятане“.
И ако има нещо, което тези, които настояват за промени в бюджета, трябва да запомнят, то е следното:
Икономическата дисциплина е важна.
Но социалната чест е още по-важна.
Защото когато ножът стигне до кокала, богатите усещат страх.
Но бедните — глад.
И ако държавата не мисли за тях навреме, после ги спасява трудно.
Коментари
Публикуване на коментар