Протестите винаги започват с едно и също усещане – че хората най-после са си върнали гласа. На площада всички изглеждат равни: млади и стари, бедни и заможни, разочаровани и ентусиазирани. В онези часове човек си казва, че силата е у народа. Че ако сме заедно, нищо не може да ни спре.
Но после идва тишината. Площадът се изпразва, плакатите пожълтяват по ъглите, а надеждата се връща там, откъдето е дошла – в джоба на ежедневието. И тогава се появява онова усещане, което всички познаваме: че някой се е възползвал от нашия глас повече, отколкото ние самите.
Истината е, че протестите рядко правят бедните по-богати. Но могат да направят някои хора много богати. Не защото вдигат лозунг по-силно от другите, а защото умеят да се движат около новата власт, да влизат в кабинети, да шепнат на точното място, да „помагат“ в правилния момент. Това са хората, които знаят как да превърнат общественото напрежение в лична възможност.
А онези, които са стояли на студа? Те получават нещо по-различно – моралното удовлетворение, че са направили каквото могат. Понякога това стига. Понякога – не. Защото сметките в магазина не се плащат с идеализъм, а хладният живот показва, че промяната на хартия не винаги стига до кухнята на обикновения човек.
И все пак протестите са нужни. Те са мерилото дали обществото диша. Но колкото по-често гледаме как едни и същи хора излизат от протестите по-богати, а други се прибират по-изморени, толкова по-ясно разбираме едно:
Борбата за справедливост е дълъг път, а печелившите накрая невинаги са онези, които са били на първа линия.
И може би тук е голямата болка – не че някой е спечелил, а че надеждата на мнозина се превръща в капитал за малцина. Но въпреки това хората пак излизат, пак викат, пак вярват. Защото без тази вяра светът би бил място, в което богатите никога нямат нужда от промяна, а бедните никога нямат право да я поискат.
Коментари
Публикуване на коментар