 |
| Първият митинг на зараждащата се опозиция на 18 ноември 1989 г. беше украсен с плакати против Живков. Снимка: Иван Бакалов |
На 10 ноември 1989 година България се събуди в един нов свят, без да го е искала напълно и без да разбира какво предстои. По радиото съобщиха, че Тодор Живков – човекът, управлявал държавата повече от три десетилетия – е свален от власт. Нямаше революция, нямаше барикади, нямаше кръв. Имаше едно заседание на Политбюро и тиха смяна, извършена от хора, които вчера му ръкопляскаха. И все пак, за милиони българи този ден стана символ на края на една епоха.
От смяна на ръководство до промяна на свят
Историческият парадокс на 10 ноември е, че промяната дойде отвътре. Не народът свали Живков – направиха го неговите приближени, под натиска на Москва и Перестройката. Точно тогава Горбачов вече беше започнал да отваря „желязната завеса“, а Източна Европа клокочеше от промени. В Полша „Солидарност“ печелеше позиции, в Унгария падаше желязната граница, а в ГДР хората напираха към Западен Берлин. България просто последва вълната – но без протест, без въстание, без „народна революция“.
Мнозина тогава си казаха: „Слава Богу, ще заживеем по-добре.“ Никой не подозираше, че идва дълъг, труден и болезнен преход, който ще преобърне всичко познато.
Илюзията за „освобождение“
След 10 ноември по площадите излязоха нови лица. „Демокрация“ стана най-повтаряната дума. Въздухът ухаеше на надежда. Говореше се за свобода, избори, пазарна икономика. Много хора вярваха, че само с падането на Живков ще се отвори пътят към европейския рай.
Но много скоро стана ясно, че нещо не е наред. Старите структури останаха, само имената се смениха. Партийните кадри се превърнаха в бизнесмени, апаратчици – в демократи, а тайните служби – в новите собственици на икономиката. Промяната, която се представяше като „освобождение“, се оказа прехвърляне на властта от едни ръце в други.
Хората започнаха да усещат, че нещо е подменено – че уж има свобода, а животът става по-труден.
От сигурност към несигурност
В годините преди 1989 г. животът имаше своята предвидимост. Заплата, работа, почивка на море, ред и сигурност. Нямаше богатство, но имаше спокойствие. След промяната дойде неизвестността: предприятията започнаха да се разпадат, безработицата нарасна, инфлацията изяде спестяванията.
Много българи за първи път усетиха какво е „да нямаш“. Пенсионери, които вчера живееха скромно, но достойно, изведнъж се оказаха под прага на бедността. Младите започнаха да напускат страната. Селата се опразниха, а в градовете хората гледаха витрини, които не можеха да си позволят.
Преходът – надежда и предателство
Политиците нарекоха новото време „преход към демокрация“. Но преходът се оказа безкраен. За 35 години сменихме партии, президенти и правителства, но справедливостта не дойде. Вместо „народна власт“, се роди олигархия – невидима, но могъща.
Заводите отидоха в ръцете на малцина, банки фалираха, а милиарди изчезнаха. Старите привилегии се смениха с нови. За обикновения човек това не беше преход, а подмяна – „от Тодор Живков към новите Живковци“.
И въпреки това, демокрацията не е виновна. Проблемът е в начина, по който я направихме – без правила, без морал, без подготвени хора.
Какво спечелихме и какво изгубихме
Не може да се отрече, че днес имаме неща, които тогава бяха немислими: свободни медии, пътувания, достъп до света, интернет, образование без цензура. Можем да говорим, да критикуваме, да избираме.
Но заедно с това изгубихме социалната сигурност, чувството за общност, уважението към труда.
Ако преди човек беше горд, че е инженер, учител или работник, днес младите бягат от тези професии. Ценностите се преобърнаха – от труда към печалбата, от достойнството към хитрината.
Личният спомен
Мнозина от онова поколение си спомнят 10 ноември с противоречие. Някои плакаха от радост – „свърши режимът“. Други плакаха от страх – „какво ще стане с нас?“. Имаше радост, но и безпокойство, което не се изказваше.
Хората не излязоха по улиците, защото още не вярваха, че нещо наистина се е променило. Само след седмици обаче площадите се напълниха с плакати и песни – СДС, „Времето е наше“. Еуфорията беше силна, но кратка.
После дойде трезвото осъзнаване, че промяната не е подарък – тя иска време, труд и отговорност. А ние като общество не бяхме готови.
Геополитическата смяна на посоката
След падането на Живков България пое курс към Запада. През 90-те години се отдалечихме от Москва и потърсихме нови съюзници. Влязохме в ЕС и НАТО. Това донесе модернизация, но и нови зависимости.
Някога се подчинявахме на Кремъл, днес често чакаме указания от Брюксел или Вашингтон. И пак не сме истински независими. Това е може би най-големият парадокс – от тоталитарна държава станахме демократична, но не и самостоятелна.
10 ноември – денят, който още ни дели
Тридесет и пет години по-късно, 10 ноември остава разделна линия.
Едни казват: „Тогава започна нашата свобода.“
Други отвръщат: „Тогава започна нашата разруха.“
Истината е, че и двете са верни.
Свободата дойде, но не беше безболезнена. Тя ни направи по-независими, но и по-самотни. Отвори границите, но затвори сърцата. Българинът спря да вярва – и в идеали, и в лидери.
Моето мнение
10 ноември 1989 г. не е просто дата. Това е огледало, в което България се оглежда вече десетилетия. В него виждаме не само края на Живков, а и края на едно време, когато хората имаха по-малко, но се чувстваха повече.
Днес имаме всичко – стоки, технологии, свобода – но сякаш нямаме душевен мир.
Може би истинската демокрация ще дойде не тогава, когато сменим поредното правителство, а когато спрем да чакаме някой друг да ни „оправи“.
10 ноември ни даде шанс, но и урок – че свободата не се подарява, а се отстоява всеки ден. И че един народ става силен не когато сваля диктатори, а когато създава достойни граждани.
Коментари
Публикуване на коментар