Светът през моите очи

 Протестите винаги започват с едно и също усещане – че хората най-после са си върнали гласа. На площада всички изглеждат равни: млади и стари, бедни и заможни, разочаровани и ентусиазирани. В онези часове човек си казва, че силата е у народа. Че ако сме заедно, нищо не може да ни спре. Но после идва тишината. Площадът се изпразва, плакатите пожълтяват по ъглите, а надеждата се връща там, откъдето е дошла – в джоба на ежедневието. И тогава се появява онова усещане, което всички познаваме: че някой се е възползвал от нашия глас повече, отколкото ние самите. Истината е, че протестите рядко правят бедните по-богати. Но могат да направят някои хора много богати. Не защото вдигат лозунг по-силно от другите, а защото умеят да се движат около новата власт, да влизат в кабинети, да шепнат на точното място, да „помагат“ в правилния момент. Това са хората, които знаят как да превърнат общественото напрежение в лична възможност. А онези, които са стояли на студа? Те получават нещо по-различ...