Светът през моите очи

  Има един жесток парадокс в България: всеки път, когато политиците започнат да „оправят“ бюджета, някой друг започва да обеднява. И почти винаги това са хората, които вече са прегърнали дъното – работещите бедни, които изкарват заплата, но пак живеят като безработни. Сега, с изтеглянето на бюджет 2026 за преработка, стана ясно едно: колкото и да е правилно да се оправят числата, формулите и дефицитите, някой трябва да си спомни, че зад тези цифри стоят животи. А за хората на минимална заплата всеки лев е разлика между „ще си платя тока“ и „ще отложа за другия месец“. Работещите бедни – това са хората, които не протестират шумно, не блокират улици, не обикалят телевизиите. Те просто отиват на работа. Всеки ден. Те не вдигат заплатите си сами, те не могат да си избират финансовата политика. Те не са този тип граждани, за които министри, банки и фондове водят битки. Те са онези, за които винаги се казва: „Ама те ще се оправят някак.“ Само че „някак“ вече не стига. Когато минимал...